Решение № 73/19.10.2020г. по гр.д. № 112/2020г.

Съдия докладчик: Славка Кабасанова

Производството е по реда на по реда на чл. 439 ГПК.

Делото е образувано по искова молба подадена от Е.Д.Г. ЕГН ***, с адрес: гр.Ч. ул..... № ..., срещу "...." ЕООД ЕИК:...., със седалище и адрес на управление: гр.С., р-н ...., ж.к....., .... № ...., представлявано от Р.И.М.-Т. и Т.И.В., с предявен иск с правно основание чл.439 ГПК, по който се иска признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата не му дължа заплащане на следните суми, които се събират принудително по изп.д. №1307/2013г. по описа на ЧСИ К.П. с рег.№ .... в КЧСИ, а именно: 6 028.40 лв. - главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.06.2020г. до окончателното ѝ погасяване, която законна лихва за периода 30.06.2020г. до 24.07.2020г. - датата на предявяване на иска е в размер на 41.86 лв. /съгласно Удостоверение Изх.№ 44595/14.07.2020г. издадено от ЧСИ К.П./, които суми се събират въз основа на Заповед за изпълнение на парично задължение с разпореждане за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 13.03.2013г. по ч.гр.д.№ 50/2013г. на Районен съд гр.Чепеларе, поради погасено по давност право на принудително изпълнение.

Ищцата излага, че със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ №21/13.03.2013г. по ч.гр.д.№ 50/2013г. Районен съд гр.Чепеларе разпоредил тя и други двама солидарни длъжници да заплатят на "...." АД сумата от 10 245,01 лв., от които главница в размер на 9 844,26 лв. и договорна лихва за периода от 05.07.2012г. до 05.03.2013г. в размер на 400,75 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 9 844,26 лв. считано от 06.03.2013г. до окончателното изплащане на задължението, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 204,90 лв.; издаден бил и изпълнителен лист от 13.03.2013г. по ч.гр.д.№ 50/2013г., обективиращ вземанията, предмет на заповедта за изпълнение. Сочи, че видно от заповедта за изпълнение вземанията произтичат от Договор за банков кредит № ТR 71241246, сключен па 27.02.2008г. между "...." АД и В.К. - кредитополучател, обезпечен с поръчителство на Г. и това на още едно лице. Въз основа на издадените Заповед за изпълнение на парично задължение с разпореждане за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 13.03.2013г. по ч.гр.д.№ 50/2013г. на Районен съд гр.Чепеларе, на 22.05.2013г., срещу ищцата и останалите длъжници от "...." АД било образувано изп.д.№ 1307/2013г. по описа на ЧСИ К.П. с рег.№ .... в КЧСИ. С молбата за образуване на изпълнителното дело е поискано налагане на запор върху банковите сметки на Г. в "...." АД, запор на трудовото й възнаграждение, както и възбрана върху нейни недвижими имоти. Ищцата твърди, че с молба вх.№ 38229/12.12.2013г. "...."АД е поискало спиране на изпълнението по делото, както и вдигане на наложените й запори и възбрани, като с Постановление изх.№55741/12.12.2013г. на ЧСИ изпълнителното производство е спряно. Следващото искане за извършване на изпълнителни действия по изпълнителното дело отправено от страна на "...." АД –взискател, е с молба вх.№21146/25.04.2016г., като със същата се иска налагане на запор върху трудовото възнаграждение на Г. и налагането на възбрана върху установените недвижими имоти, които са нейна собственост. Излага се, че в периода от 23.05.2013г. до 23.05.2015г., "...." АД не е поискало извършването на изпълнителни действия по делото. На 04.12.2017г. "...." АД сключва с "...." ЕООД Договор за продажба и прехвърляне на вземания, по силата на който се прехвърля на "...." ЕООД и вземането към ищцата. На 26.09.2018г. "...." ЕООД сключва с "...." ЕООД Договор за продажба и прехвърляне на вземания, по силата на който се прехвърля на "...." ЕООД и вземането към ищцата. На 15.10.2018г. "...." ЕООД " сключва с "...." ЕООД Договор за продажба и прехвърляне на вземания, по силата на който се прехвърля на "...." ЕООД и вземането към Г.. Ищцата сочи, че макар извършената цесия да не й е надлежно съобщена, от така сключените договори следва, че към 15.10.2018г. вземането срещу нея, предмет на заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 13.03.2013г., издадени по ч.гр.д.№ 50/2013г. от Районен съд гр.Чепеларе, е в патримониума на ответника - "...." ЕООД. Последното е конституирано като взискател по изп.д.№ 1307/2013г. по описа на ЧСИ К.П. с рег.№ .... в КЧСИ, който насочва изпълнението върху собствени имоти на ищцата. Така на 02.02.2020г. по искане на ответника, върху нейна съсобствена жилищна сграда с идентификатор №80371.245.....била наложена възбрана.

В исковата молба се твърди, че в периода от 23.05.2013г. до 23.05.2015г. праводателят на ответника не е поискал по изпълнителното дело да бъдат извършвани изпълнителни действия. С оглед на това и на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК към 23.05.2015г. ищцата намира, че изп.д.№ 1307/2013г. по описа на ЧСИ К.П. с рег.№ .... в КЧСИ било прекратено по силата на закона /ех 1еgе/. За прекратяването на изпълнителното дело Г. счита, че не е необходим нарочен акт на съдебният изпълнител, като липсата на такъв акт, не препятства настъпването на законовите последици, свързани с бездействието на взискателя. Счита, че от 24.05.2015г. по отношение на вземането е започнала да тече погасителна давност, която е изтекла към 24.05.2020г. и погасила правото на ответника на принудително изпълнение към същата дата, на основание чл.110 ЗЗД. Поради това, към момента на завеждане на настоящото производство Е.Г. твърди, че ответникът не разполага с правото принудително да събере вземането си срещу нея, което въпреки това той претендира да направи, видно от предприетите от него изпълнителни действия.

От ответника е постъпил отговор на исковата молба по реда на чл.131 ГПК, в който се навеждат доводи за недопустимост и неоснователност на претенцията. Сочи се, че за процесното вземане е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 50/2013г. на ЧРС, въз основа на който е образувано изп. дело №1307/2013г. по опис на ЧСИ К.М.П.. Твърди се, че процесното вземане му е прехвърлено по силата на договор за цесия сключен с "...." ЕООД на дата 15.10.2018г. "...." ЕООД е придобило вземането въз основа на сключен договор за цесия с „....." ЕООД от 26.9.2018г. С отговора ответникът прилага и обратна разписка от товарителница № 1871583351 за получено уведомление за цесия от ищеца на 20.12.2018г. Предвид твърдяното в исковата молба прекратяване на изпълнителното производство на осн. чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК, счита, че предприетите от него след встъпване в правата на кредитор действия по принудително изпълнение не са годни да увредят патримониума на ищеца. Поради това намира иска за недопустим. Излага, че вземането, предмет на изпълнение, като материално право се удостоверява в изпълнително основание. Давността не засяга това право, а само възможността на кредитора да упражни принуда. Намира, че за да бъде легитимиран да отрича процесуално право, ищецът следва да е страна и в процесуално отношение и законът да предвижда съответния иск. Сочи, че такъв е иска на длъжника срещу предприетото спрямо него изпълнение, като по реда на чл. 439 ГПК длъжникът може да се позове на отпадането, поради новонастъпили факти както на материалното право, така и на упражненото процесуално право въз основа на изпълнителния лист. Затова само ако е налице процесуалното правоотношение по принудително изпълнение длъжникът може да предяви насрещното си възражение чрез специалния отрицателен иск срещу правото на изпълнение. Без такова правоотношение обаче счита, че липсва интерес от защита по общия ред.

Ответникът сочи, че прекратяването на изпълнителното производство по силата на закона с оглед нормата на чл. 433, ал.1, т.8 ГПК няма отношение към дължимостта на вземанията по изпълнителен лист, а към законосъобразността на действията на съдебния изпълнител, която подлежи на проверка по различен процесуален ред, а именно чл. 435 и следващите от ГПК. Счита, че липсва положителна предпоставка за водене на установителния иск за отричане на право на принудително изпълнение въз основа на възражение за изтекла давност без наличие на висящо правоотношение по прилагане на процесуална принуда. /Определение № 3492 от 8.10.2018 г. на ОС - Варна по в. ч. т. д. № 1429/2018 г/. Относно фактическите обстоятелства по делото, ответникът излага следното: С оглед на обстоятелството, че кредитополучателят не е изпълнил задължението си по договора е стартирана процедура по събиране на вземането по принудителен ред, в резултат на която е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист, въз основа на които е образувано изп. дело №1307/2013г. по опис на ЧСИ К.М.П.. Намира изразеното от ищеца, че не се дължи на „...." ЕООД процесното вземане, за неоснователно. Относно твърдението на Г., че процесното вземане е погасено по давност, уточнява, че приложение в настоящия случай следва да намери общият петгодишен давностен срок. Давността по отношение на вземането е прекъсвана, като в подкрепа на това твърдение излага следните аргументи: Още след образуване на изп.дело № 1307/2013 г. са искани и са извършени изпълнителни действия, прекъсващи срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, както и погасителната давност за вземането. На 17.6.2013г. е наложена възбрана, на 8.7.2013г. взискателят е депозирал молба с искане за прилагане на изпълнителен способ. На 12.12.2013г. изпълнителното производство е било спряно. На 6.1.2014г. е депозирана молба с искане за прилагане на изпълнителен способ и т.н. Ответникът счита, че не е без значение и обстоятелството, че изпълнителното дело е било спряно, като през това време взискателят не е имал възможност да иска и предприема изпълнителни действия. Навежда доводи, че съобразно процесуалната норма на чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява. Срокът, установен с цитираната норма, е преклузивен, а не давностен и започва от тече от последното извършено и/или редовно поискано изпълнително действие по изпълнителното дело. Изтичането на този срок води до прекратяване на започналото изпълнително производство, но не води до погасяване на материалното право и след неговото изтичане може да започне ново изпълнително производство. Ответникът заявява, че разпоредбата на чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК регламентира последиците при пълно бездействие на взискателя за горния срок по самото дело, а не спрямо един или друг от солидарните длъжници. Прекратяване по чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК по отношение на някои от солидарните длъжници счита, че не може да настъпи, доколкото предприемане на изпълнителни действия спрямо един от тях неминуемо рефлектира върху правната сфера и на всички останали, т.е. по отношение и на останалите не може да се приеме, че е налице бездействие, което да е основание за прекратяване на изпълнителното дело. Намира, че между солидарните длъжници е налице единство в предмета на престацията към кредитора, и той може да иска изпълнение на цялото задължение, от когото и да е от тях - чл. 122, ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 123, ал. 1 ЗЗД, действието на изпълнението от един съдлъжник е в полза на всички солидарни длъжници, като смисълът на нормата е да се прекрати, колкото е възможно по-скоро състоянието на солидарност, което е обременително за съдлъжниците. Ответникът отбелязва, че макар с ТР 2/2013 от 26.06.2015г. да е отменено действието на Постановление № 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС, следва да се има предвид, че извършената отмяна поражда действие от датата на обявяване на ТР, съгласно Решение №170/17.09.2018 по дело №2382/2017 на ВКС, ГК, IV г.о. Даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от датата на обявяването му и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това. Счита, че към момента на образуване на изп. дело № 1307/2013г. е в сила Постановление на Пленума на Върховния съд на Народна Република България № 3 от 18.11.1980г., където е изрично постановено, че „Погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането." Посоченото Постановление губи силата си от отмяната му, чрез даването на ВКС на ново разрешение на правния въпрос, относно давността по ЗЗД. Новото разрешение на правния въпрос се прилага от момента на постановяването му. ТР 2/2015г. дава нов отговор на правния въпрос, относно давността по ЗЗД, като решението е обявено на 26.06.2015г. Ответникът заключава, че новите постановки, обективирани в т.10 от ТР 2/2015г. на ВКС започват да се прилагат от 26.06.2015г., занапред и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства. Сочи, че давността е спряла да тече, след като е образувано изпълнително дело №1307/2013г., а нов давностен срок е започнал да тече след обявяването на ТР 2/2015г. от 26.06.2015г, който до момента не е изтекъл. Излага, че изпълняемото право (ликвидно и изискуемо притезание) и правото на принудително изпълнение (правомощието да се изисква от органа на принудителното изпълнение да предприеме действията, включени в съответния изпълнителен способ) не са погасени. Счита, че ищецът дължи процесното вземане и искът е изцяло неоснователен.

В с.з. ищцата, редовно призована, не се явява. От нейно име искът поддържа пълномощник.

Ответникът, редовно призован, не изпраща представител в с.з.

Съдът, след като взе предвид направените искания и доводи, обсъди поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, и след като съобрази закона, намира за установено следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение № 21/13.03.2013 г., издадена по реда на чл. 417 от ГПК по ч.гр.д.№ 50/2013 г. на ЧлРС и изпълнителен лист от 13.03.2013 г. издаден въз основа на нея, ищцата е осъдена да заплати на "...."  АД, сумата 10 245,01 лв., от които главница в размер на 9 844,26 лв. и договорна лихва за периода от 05.07.2012г. до 05.03.2013г. в размер на 400,75 лв., ведно със законната лихва върху главницата от  9 844,26 лв. считано от 06.03.2013г. до окончателното изплащане на задължението,  както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 204,90 лв, представляваща разноски по делото за внесена държавна такса. Съгласно заповедта и изпълнителния лист за сумите солидарно с Е.Г. са осъдени още две лица В.К. и Н.Р.. Заповедта за изпълнение е издадена за  неизпълнението на договор за банков кредит № ТR 71241246, сключен между кредитора и длъжника В.К. в качеството й на кредитополучател на 27.02.2008 г., и обезпечен с поръчителството на солидарните длъжници Н.Р. и Е.Г..

Въз основа на това изпълнително основание "...."  АД е поискало образуване на изпълнително дело на 22.05.2013 г., като по молбата е образувано изпълнително дело №2013....0401307 по описа на ЧСИ К.П. с район на действие ОС Пловдив. С нея е поискано налагане на запор на сметка на Е.Г. в "...."  АД, върху трудовото й възнаграждение, както и възбрана върху 6 бр. имоти.

С постановление изх.№55741/12.12.2013 г. на ЧСИ К.П. по молба на взискателя на осн.чл.432 т.2 ГПК изпълнителното производство е било спряно. Възобновяването му е станало на 25.04.2016 г. по молба на "...."  АД.

От представените по делото договори за цесия се установява, че ответникът е надлежно конституиран като страна по делото, доколкото след няколко договора за цесия на вземането срещу Г., именно той е бил конституиран като цесионер по изпълнителното дело.

На 04.12.2017г. "...." АД сключва с "...." ЕООД Договор за продажба и прехвърляне на вземания, по силата на който вземането към ищцата се прехвърля на "...." ЕООД. По силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания от 26.09.2018г. "...." ЕООД го прехвърля на "...." ЕООД. Последният го прехвърля с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 15.10.2018г. на ответното дружество.

Предявен е  отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ал.1 ГПК. Ищцата, в качеството си на солидарен длъжник, оспорва вземането, предмет на изпълнителния лист, послужил за образуване на изп.дело №2013....0401307 по описа на ЧСИ К.П., въз основа на изтекла погасителна давност. Съгласно чл. 439 ал.2 ГПК този иск може да бъде основан  само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Тъй като ищцата се позовава на новонастъпил факт след влизане в сила на заповедта за изпълнение, а именно – изтекла в хода на изпълнителното производство погасителна давност, предявеният от него иск по чл. 439 ал.1 ГПК се явява  процесуално допустим.

С този иск за недължимост на суми по изпълнителния лист се цели установяване несъществуването на изпълняемото право, като при уважаването му, изпълнителният процес следва да бъде прекратен. Именно в прекратяване на воденото принудително изпълнение се състои защитата, която се търси с отрицателния установителен иск за несъществуване на вземането. Освен това съгласно чл. 120 ЗЗД давността не се прилага служебно. Освен изтичане на определен срок от време, за да настъпи погасителният ефект трябва да бъде направено и волеизявление от длъжника, че иска да се ползва от давността.

Предявеният иск е допустим и в тази връзка възраженията на ответника са неоснователни, защото наличието на висящ изпълнителен процес за събиране на вземането по изпълнителния лист е достатъчно основание за пораждане на правен интерес у длъжника за предявяване на иска по чл. 439 ГПК, с който се оспорва изпълнението. В случая това условие е налице – срещу ищеца е образувано изпълнително дело №2013....0401307 по описа на ЧСИ К.П. с район на действие ОС Пловдив, като производството по това изпълнително дело продължава да е висящо, тъй като не е събрано цялото вземане на взискателя за главница, лихви и разноски. Само когато принудителното изпълнение е приключило и взискателят е изцяло удовлетворен, не е налице правен интерес за длъжника от предявяване на установителния иск по чл. 439 ГПК.

Поради изложеното, съдът намира, че ищецът има правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за посочените суми.

Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК. В мотивите по т.10 от тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 год. по тълкувателно дело № 2/2013 год. на ОСГК на ВКС е посочено, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. "перемпция" настъпва по силата на закона. В мотивите на  тълкувателното решение е посочено, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ/независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

В случая, доколкото взискателят "...." АД не е поискал в периода от 23.05.2013г. до 23.05.2015г., извършването на изпълнителни действия по делото, изпълнителното производство следва да се счита прекратено, поради перемпция на 23.05.2015г.

Относно твърдението на ответника, че поради спиране на изпълнителното производство на 12.12.2013 г. по молба на взискателя до  25.04.2016 г, когато е било възобновено, взискателят не е имал възможност да иска и предприема изпълнителни действия, съдът съобрази следното:

Изпълнителния процес съществува само и доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи, а взискателят е длъжен да поддържа висящността му като предприема съответните изпълнителни действия. В изпълнителния процес давността не спира именно защото кредиторът може да избере дали да действа или да не действа. Молбата на взискателя за спиране на изпълнителното производство не спира течението на давностния срок за вземането, защото не представлява правна невъзможност за действие, а е избор на кредитора да не предприема изпълнителни способи за удоволетворяване на вземането си. Прилагането на императивните норми за давностните срокове не може да зависи от волята на кредитора. Така в решение №45/30.03.2017 г. на ВКС по гр.д.№61273/2016 г.  IV г.о. ГК.

Изпълнителните действия по делото след 24.05.2015г. спрямо Е.Г. се явяват невалидни, тъй като са извършени в хода на вече прекратено по закон изпълнително производство. Като невалидни те не биха могли да произведат като желана правна последица прекъсване на погасителната давност по отношение на вземането. След прекратяване на изпълнителното производство спрямо Г., взискателят е следвало да образува ново изпълнително дело спрямо нея.

С посоченото по-горе ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10, се прие, че нова погасителна давност за вземанията започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В случая това е датата на образуване на изпълнителното дело 22.05.2013 г.  Ето защо и съобразно изложените по-горе мотиви, към 23.05.2018 г. 5-годишната погасителна давност за главницата е изтекла. Съобразно разпоредбата на чл. 119 ЗЗД, с погасяването на главното вземане са се погасили и произтичащите от него акцесорни вземания по изпълнителния титул.

В случаите на множество длъжници по едно и също изпълнително дело, прекратяване на изпълнението  може да настъпи по отношение както на всички тях, така и само по отношение на част от тях. Срокът на чл. 433 ал.1 т.8 от ГПК тече самостоятелно за всеки длъжник, предприетите изпълнителните действия по отношение на един от длъжниците са без правно значение и последици спрямо  друг такъв.

По отношение на въведеното от ответника възражение, че в настоящия казус следва да се приложат постановките на ППВС № 3/18.11.1980г., съдът намира следното: В точка 10 на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС обаче (както правилно отбелязва и ответника в писмения отговор) се приема, че Постановление на Върховния съд № 3/1980г. следва да се счита изгубило сила, като задължително за прилагане от настоящия съдебен състав е именно ТР № 2/2013г. на ОСГТК. Поради това и съдът намира възражението на ответника за неоснователно.

Искът се явява основателен и доказан, поради което на ищцата следва да се присъдят направените от нея разноски по делото: ДТ 242,90лв., 24 лв. разноски за копиране на изп.дело, 650лв. адвокатски хонорар.

В отговора на исковата молба ответникът прави възражение за прекомерност на адвокатското възражение, което съдът намира за неоснователно. Минималния размер на адвокатското възнаграждение по предявения иск е 633,51 лв. и доколкото уговореното го надвишава с 16лв., съдът намира, че не следва да го редуцира.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по делото, че Е.Д.Г. ЕГН ***, с адрес: гр.Ч. ул..... № ...., НЕ ДЪЛЖИ на „...." ЕООД ЕИК:...., със седалище и адрес на управление: гр.С., р-н ....., ж.к....., ... № ..., представлявано от Р.И.М.-Т. и Т.И.В., сумите 6 028.40 лв. - главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.06.2020г. до окончателното и погасяване, която законна лихва за периода 30.06.2020г. до 24.07.2020г. - датата на предявяване на иска е в размер на 41.86 лв., които суми се събират по изп.д. №1307/2013г. по описа на ЧСИ К.П. с рег.№ .... в КЧСИ, въз основа на Заповед за изпълнение на парично задължение с разпореждане за незабавно изпълнение и Изпълнителен лист от 13.03.2013г. по ч.гр.д.№ 50/2013г. на Районен съд гр.Чепеларе, вземането за които е прехвърлено на ответника в хода на изпълнителното дело с договор за цесия, поради погасено по давност право на принудително изпълнение.

ОСЪЖДА „...." ЕООД да заплати на Е.Д.Г. сума в общ размер на 916,90 лв, представляваща разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Смолянски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.